История
Павликенският край е бил населяван от най-дълбока древност. При археологически разкопки са открити следи от ново-каменната и каменномедната епоха ( VI - IV хил. пр.Хр.). По- късно обитателите на района били тракийските племена кробизи и уздицензи. Свидетелство за този период е архитектурният комплекс (вила рустика) в местността „Върбовски ливади" - имение на богат тракийски земевладелец, поставил се в услуга на новата римска власт.
През 1971 г. на територията на архитектурния комплекс край Павликени е разкрит Античен керамичен център за производство на художествена, битова и строителна керамика. Такива центрове са открити и край селищата Бутово и Бяла черква.Процъфтяващият керамичен център и античното селище стават жертва на варварските нашествия. Нахлулите от север готи, в средата на III и началото на IV в., оставят зад себе си пепелища и разрушения Завинаги било спряно грънчарското колело, а огънят в пещта на античните майстори загасен.
През IV-VI в. в земите на днешния Павликенски край били построени ранновизантийски крепости, които охранявали установените търговски пътища. Те не загубили своето значение и по време на средновековна България ( VII - IХ, ХII -Х IV век).
Името си Павликени градът получил от павликянството, което било едно от най-значителните средновековни социално-религиозни движения на селските маси в Европейския Югоизток. Първите заселници - павликяни се установили по тези места през втората половина на XIV в., подгонени от османското нашествие на Балканите и официалната православна църква Основаното от тях селище било наречено Маринополци, но мюсюлманите и православните от околните села го назовали с името на сектата - Павликян. Историческите извори доказват, че двете имена били използвани едновременно столетия.
Възраждането на селището идва с високата и справедлива заявка на българския дух за национална независимост. Този край пази спомена за четата на Филип Тотю, която през м. май 1867 г. води героично сражение в м. Косматица край с. Върбовка. Една година по-късно, през м. юли 1868 г. легендарната чета на X. Димитър и Ст. Караджа пише в Павликенското землище една от най-ярките страници на национално-освободителната ни борба. В проведените тук четири сражения - в лозята край с.Карайсен, в м. Дядопановата кория край с. Горна Липница, в местностите Дълги дол и Канлъдере (край Бяла черква и Вишовград) четниците дават блестящ пример за честна и безкористна служба на отечеството си.
Революционното съзряване на Павликенско е свързано с имената на Матей Преображенски и Ангел Кънчев, основали първите революционни комитети, възродили надеждата за друга историческа участ на България. След тях тръгват местните патриоти Бачо Киро и поп Балчо, свещ. Петър Драганов и Васил Неделчев, Тодор Лефтеров и много други сътворили с мисъл и дело неповторимия облик на цяла епоха. Революционните настроения имат своя завършен израз в участието на около двеста въстаници от Павликенските села в четата на поп Харитон, която първа развява знамето на въстанието в Северна България.
На 6 и 7 юли 1877 г., предвождани от ген. Гурко и офицерите Светополк Мирски и Евгений Максимилиянович, на път за старата българска столица Търново, руските войски освобождават селищата от района.
След Освобождението в резултат на вътрешни миграционни процеси и аграрния преврат етническият облик на Павликени се променил изцяло. Селото било заселено с будни български домакинства от съседните села и Балкана. През последното десетилетие на XIX в. Павликени в своето развитие изпреварило съседните села и постепенно приело нови функции.
Община Павликени първоначално представлявала самото село Павликени, което се управлявало от Павликенски селски общински съвет. Първият кмет на селото бил Начо Кавата - един от първите му заселници. След Освобождението до 1894 г. Община Павликени била в рамките на Паскалевска околия и в границите на Търновското окръжие. При първото преброяване през 1880 г. Павликени било населено с 580 жители.
Отчитайки бързото развитие на земеделието и животновъдството в района, както и нуждите на населението от околните села, прозорливата местна Павликенска управа през 1897 г. взема решение за откриване на седмичен пазар за животни. Три години покъсно е уреден пазар и за селскостопанска продукция. Като основен поминък на населението се утвърждава земеделието.
Най-важният фактор, който стимулира развитието на Павликени още в началото на XX век е прокарването на Централната ж.п. линия София-Варна и определянето на Павликени като една от нейните гари. Наличието на железопътен транспорт (от есента на 1899 г.) стимулира развитието на производителните сили в Павликенския край. Ж.п. гарата става катализатор за някои отрасли на земеделието, като зърнопроизводството, лозарството, овощарството и зеленчукопроизводството.
Развитието на Павликени след Освобождението е неразривно свързано с живота, дарителството и находчивостта на Атанас х. Славчев (род. 5.10.1856 г. - поч. 10.11.1943 г.) - едър земевладелец и собственик на по-голяма част от землището на Павликени. Създаването на х. Славчовият чифлик запазва Павликени като административна структура, тъй като вероятността землището му да бъде разграбено от околните села е била съвсем реална. Изграждането на много обществени сгради и институции в Павликени става със съдействието и прякото участие на семейство х. Славчеви. За цялостната си дейност като дарител и всеотдаен общественик, като кмет на Павликени през 1900 г. и като народен представител в края на XIX в., жителите на селището го обявили за свой „пръв гражданин" и за „старейшина" на общината. Решило се портретът му да стои за вечни времена в сградата на кметството.
Със създаването на съответните административни, стопански, просветни, медицински и други служби, с откриването на седмичен пазар и ж.п. гарата Павликени окончателно си извоюва правото на естествен административен, стопански, транспортен и политически център на 32 големи села с прогресивно и трудолюбиво население. Изпреварило съседните села в своето развитие през 1894 г. Павликени става околийски център.
Благоустрояването на Павликени, цялостното му обществено-икономическо и политическо развитие, както и увеличеното население, го утвърждава като стопански и културно-просветен център на селата в района. Всичко това дава основание на тогавашния Министерски съвет с Постановление № 72 от 29 юни 1943 г. да обяви село Павликени за град, а Павликенската селска община се признава за градска такава.
Периодът на 60-те и 70-те години остава в историята на Община Павликени като години на съзидателен и безкористен труд, години на много ентусиазъм и добри намерения. Развитието на транспорта и съобщенията, мащабната жилищно-строителна програма постоянно променят цялостния вид на Павликени и общината. През 70-те години Павликени вече има своя нова болница, пет училища, нова читалищна сграда. По-късно са изградени голям летен театър, модерна спортна зала, Исторически музей, добре оборудвани и съвременни киносалони.
По материали от статия на Нели Цонева - директор на Исторически градски музей гр. Павликени
Пълният текст на статията можете да прочетете тук.
Снимките са от архива на Исторически музей - Павликени